София,2011 г.

Безработицата като макро икономически фактор се дефинира според Международната организация на труда, като наличност на определен контингент от лица над определена възраст, нямащи работа, но годни да извършват работа в настоящият момент и търсещи такава в разглежданият период. Основните моменти, които трябва да бъдат откроени, са:

  1. Безработните са лица над определена възраст, тоест това е възрастната част от населението, например над 16 години, която е без работа. Абсолютният и относителният размер на безработицата сеопределя само по отношение на възрастната част от населенито, а не по отношение на цялото население. Тази часто от населението, която е над 16 години, обикновенно се разпределя в 3 групи:
    1. Заети или работещи
    2. Незаети или безработни
    3. Неработещи или изключени от активната работна сила.
  2. Безработните не извършват действителна работа, тоест не извършват определени трудови функции срещу заплащане. Действителната работа в този аспект е платената работа.
  3. Безработните са годни да извършват работа, но по определени икономически причини са лишени от тази възможност.
  4. Безработните трябва активно да търсят работа. Това означава, че те трябва да са регистрирани в бюрата по труда, трябва да се отзовават на възможностите да бъдат въвлечени в работа, да са пред постъпване на работа или да се явяват на места, където могат да получат работа.

Младежката безработица е тази безработица, сред младото население (от 15 до 24 годишна възраст) отговарящо на горните изисквания за категория „безработни“. В съвременният икономически свят, изпълнен с несигурност и икономическа криза проблема е доста актуален и все по ясно изразен. Основните аспекти от етимологията на проблема в България са липсата на обвързаност между бизнес и образование и ясно планиране на нужните кадри в бъдещи периоди.

Друг проблем и ниското качество на образованието, а и нежеленанието на голяма част от младежите да придобият по-висока трудова квалификация или степен на образование.

Забелязва се също принципа на „Да има там някаква диплома“ – изразен в ненавременната професионална насоченост на завършващите гимназии и техният избор на висше образование. Най-често се записва най-желаната или най-лесната специалност, без да се има ясна представа дали на бъдещият студент това ще му е интересно,  дали ще се знаимава с него и дали има перспектива. Проблеми се забелязват също и от страна на бизнеса. Фирмите предпочитат вече обработени кадри, с стаж и практика и избягват назначаването на новозавършили студенти с минимален или дори без опит, защото инвестициите за обучение и квалификация се считат за в тежест.  Освен това заплащането на младите работници е по-ниско. Всички тези бариери пред младежите водят до висока степен на младежка безработица и тяхното обезкуражаване или приемане на първата възможна работа, макар и не по завършената специалност. Това води до нужда от квалификация и обучение в нова сфера и съответно по-ниско заплащане.

По данни на НСИ (Национален Статистически Институт)  от наблюдението на работната сила през третото тримесечие на 2011 година коефициентът на младежка безработица възлиза на 23,3%, като разбито по полов признак за мъжете той е 22,9%, а при жените е 23,9%. Това са 59 600 души, което представлява спад с 0,4% в сравнение със същият период на миналата година, а в коефициента на младежка безработица бележи ръст с 1,9 процентни пункта от 21,4% на 23,3%. В сравнение с официалните данни за безработицата в страната (15 – 64 години), която е 10,2% се забелязва значителна разлика, която изразява точно проблема в намиране и започване на първа работа след завършване на образование сред младежите. Трябва да се отбележи, че макар и реално броят на безработните млади да е намалял, то относителният им дял е нарастнал през изминалата година (в сравнение с третото тримесечие на 2010-та година). Това означава, че макар и активно търсещите работа във възрастовата група от 15 до 24 години да е намалял, то все повече от тях не могат да си намерят такава. За сравнение с другите страни от европейският съюз може да дадем (по данни за 2010-та година) е:

Холандия- 6,0%

Дания- 8,9%

Австрия- 9,0%

Германия- 10,5%

Унгария- 24,0%

Швеция и Гърция- 24,2%

Италия- 24,9%

Испания- 33,6%

От тези данни се вижда, че България се нарежда в опашката на класацията, което наред с тежкото ни икономическо състояние и ниските заплати като цяло води до едн сериозен проблем. Младите не само не могат да си намерят работа, но и ако намерят то ще е за малко пари. А през периода на търсене те разчитат за средства от родители, роднини и натовареният бюджет на тези семейства се отразява в намалено потербление, а от там се задействат редица макроикономически механизми отразяващи се главно на равновесните положения на съвкупното търсене и предлагане, потребление и производство и всички останали верижни реакции. Следва въпросът „Защо е така положението?“. Вероятно могат да се дадат различни отговори според това, кого питаме и толкова многобройни, че би било невъзможно систематизирането им. Но лично според мен в основата се крият няколко елемента. Единият от тях е липсата на планиране и обвързаност на бизнеса с образованието. Нашата образователна система бълва кадри за позиции, които са препълнени или пък вече ненужни. Бизнеса не застава отпред и не казва след 5 години (колкото приблизително трае висшето обучение) ще ни трябват примерно 1000 компютърни специалисти, 2000 иконосмисти, 3000 прависти, 500 инжинери и тн. Всичко е хаотично. Още повече самата програма на обучение не дава практични знания. Студентите, които завършват, не са наясно какво точно се очаква от тях в бъдещата им работа. Тук идва и другият проблем- качеството на образованието. Тук трябва да се разгледа в два аспекта- самата програма и нежеланието на студентите да вникнат в материала. Системата на преподаване трябва да се осъвремени, да се наблегне на практиката и да се избягва изнасяне на сух матриал. Включване на студентите в дискусии и игри, посещение на фирми и институции. От друга страна студентите трябва да са наясно защо са там, а не защото просто е задължително или защото са принудени да учат дадената материя от мама и тате. Или третият проблем- „да има някаква диплома“. Често срещано мислене сред младите е, че трябва да имат висше образование, без значение какво. Да имат в ръка „тъпията“, пък след това всичко е лесно. Да, ама този документ за завършено висше образование не е вълшебна пръчица за отваряне на врати. Особено ако  студента няма намерение да се развива в дадената сфера или пък там е препълнено с кадри и реализацията е трудна. Не може да се разчита, че един лист хартия без да е подплатен с нужните знания и умения е достатъчен. Пък и бизнеса си има свое виждане за пазара на труд. Искат подготвени хора, които имат вече опит и започвайки работа на тях да може да се разчита максимално.Ако наемат – пък то са на минимална или близка до минималната работна заплата, което е силен демотиватор както през периода на обучение, така и в периода на търсене на работа. Младите нямат стимул да се развиват. След задълбочено  изследване, обхващащо 17 страни от ОИСР за периода 1975-2000 г., Neumark and Wascher достигат до извода, че минималните заплати водят до по-висока безработица сред младежите. Нещо повече, този ефект е по-силен в страни,  в които минималната заплата се различава значително на ниво индустрии или региони.

Всичко това в комплексност поражда тревожният факт, че почти всеки 4-ти млад българин е безработен, а това има тежки социални и икономически последици, да не говорим, че това е фактор за емиграцията от България и нежеланието на младите да останат в родината. Това е човешки капитал в който е инвестирано 4-5 години, голяма част от които са „държавна поръчка“- тоест държавата плаща значителна част от обучението им и тези, придобили квалификация българи, предпочитат да търсят реализация в чужбина. Това са загуби за държавата, загуби за обществото, загуби за бизнеса.

Не мисля, че има някой, който се съмнява в сериозността на проблема. Но от тук следва въпроса какво е направено до момента? Какви мерки са взети и предстоят да се вземат и какво може да се предложи за да се елиминира до някаква степен този негативен процес. Идеята за въвеждането на почасово заплащане у нас предизвика широки дискусии в публичното пространство. На практика така би се озаконило стажуването и заплащането за него. Би позволило на повече работодатели да си позволят наемането на млади рботници. В момента се използва системата на гражданските договори за наемането на стажанти, но те имат друга цел и е леко заобникаляне на закона. Премахването на тази пречка би било улеснение и за двете страни- търсещи и предлагащи работа и не само за младежите, но и за по-възрастното население.  Този вид на обучение и квалификация е изключително важен, защото позволява предварителен подбор на кадри от страна на бизнеса, а на студентите възможност за придобиване на знания и умения и работа в реална среда. На пазара на труда има практиката да се търсят за постоянна работа хора с опит поне 6 месеца в областта, но това е непосилно за натрупване от студентите, които нямат възможността да преминат толкова дълги стажове. Въпросният закон предоставя възможност това да се промени и открива нови хоризонти пред бизнеса и учащите се.

На 11.01.2011 година е подписан проект „Релализация“ на Министерството на труда и социалната политика. Неговата основна цел е (цитирам):

2.1. Обща цел

Общата цел на проекта е да подобри адаптивността и повиши пригодността за заетост на безработни лица от уязвимите групи на пазара на труда посредством реализирането на комплекс от мерки, отговарящи на техните специфични потребности.

2.2. Специфични цели

– мотивиране и насърчаване на бенефициентите от целевата група към предприемане на активни действия за трудова реализация,;

– консултиране, оценка на възможностите, мотивация и обучение на представителите на целевата група в съответствие с потребностите на потенциални работодатели;

– включване в заетост  (наемане,  самонаемане или стажуване)  на най-малко 30%  от бенефициентите,  успешно завършили трите етапа на обучение –  мотивационно,  за придобиване на дигитална компетентност и по част от професия

От този проект ще се възползват 720 бенефициенти от София, Пловдив, Варна и Русе със завършено средно или по-високо образование, като приоритет са безработни младежи до 29 години, безработни жени и неактивни и обезкуражени лица.

Както и редица други мерки, закони и проекти. Но дали това е достатъчно, дали само в това е проблема или има още какво да се направи? Личното ми мнение е, че 720 човека е една много малка част от близо 60 хиляди и проблема е далеч по-генерален и трябва да се обмислят мерки, които да обхванат проблема от неговите основи, а не да се „лекуват“ последствията. Аз ще се опитам да намеря решение на част от проблема без претенции за задълбочено изследване на проблема и икономическа адекватност.

На първо място стои правилното планиране на специалностите. За целта е нужно задълбочено изследване на структурата на националната икономика към момента и период от 5 до 10 години за в бъдеще. Инициатори могат да бъдат както министерството на труда и социалната политика, така и по-големите университети или бизнеса. Идеалният вариант е да вземат участие и трите страни и да се договорят, съгласуват нуждите както на икономиката, така и на бизнеса. Да се изкорени „практиката всеки втори икономист, всеки трети правист“. В момента в дефицит са машинно-инжинерно, електро-инжинерно, маркшайдерски (минни-геоложки) и други специалности. Това би намалило до някаква степен младежката безработица, защото ако за 80-90% от излезлите кадри от университетите има търсене и свободни позиции, то намирането на работа ще е далеч по-лесно и бързо. От това ще спечелят фирмите, защото ще имат нужните кадрии без драстични излишъци за една професия или недостиг за друга, ще спечели икономиката, защото повече заети означава повече приход в населението, повече потребление, по-голям БВП, печелят и младите, защото няма да са принудени да стоят без работа дълъг период и да изпитват затруднения от финансово естество. Тук се намесва и друг фактор, касаещ най-вече новозавършилите. От икономиката знаем, че колкото е по-голямо предлагането на даден ресурс (в случеят труд), то неговата цена (работната заплата) е по-ниска. Ако икономиката се нуждае от 1000 финансисти на година, а университетите бълват 3000 то пазара на труда ще се наводни и заплащането ще спадне значително. А обучението на големи групи е доказано като по-слабо ефективно. Ако се елиминира чрез правилно планиране това наводняване на пазара от една страна ще се увеличи качеството на обучението и квалификацията на студентите, от друга те ще имат възможност да започнат работа при по-високо заплащане, а фирмите ще имат качествена работна ръка.

След като започнахме с правилното планиране като основа трябва да се разгледа и самото обучение като процес. На студентите им липсва практика. Те нямат представа какво е да се работи в реална среда по тяхната специалност, защото практическите задания липсват в програмата, а голяма част от работата по време на обучението им е като бармани, сервитьорки, разносвачи. В програмата трябва да се въведат часове на принципа на семинарните занятия, където да се сформират фиктивни, учебни фирми, да се разиграват игри с обучителен характер, да се работи с реални данни. Така ще се придобие ценен опит от страна на студентите и тяхната квалификация ще се подобри. Трябва да се наблегне и на посещението на различни институции и фирми и да се наблюдава работата им. Тук се намесва и бизнеса- да се възлагат задачи за решаване от групите студенти, като най-доброто предложение/решение да се избира от фирмата. Така се пести от високи хонорари за специалисти, дава се възможност на студентите да се обучават в реална среда, а на фирмите да наблюдават студентите и да правят предварителен подбор за бъдещи стажанти и работници. Всяка фирма би искала подготвени кадри, а какво по-добро от това HR мениджъра да има възможност да наблюдава работата от близо на всички и да се направи избор. Още повече, така подбраните кадри биха имали моралната задълженост към фирмите и биха били мотивирани да покажат знания и умения. Но това не е най-важното. На преден план стои практическото обучение по един или друг начин и възможността на студентите да се докоснат до реални ситуации, макар и симулирани в учебна среда, и да приложат на практика теоретичните знания по изучаваната дисциплина. Например по Финанси може да се зададе задача да „купят“ фиктивно (на хартия) злато, акции, облигации и други и на всяко следващо занятие да се коментира как са се променили цените, кой колко е спечелил/загубил да се даде шанс да бъдат „продадени“ или „закупени“ други финансови инструменти и да се води нещо като дневник, като всеки се старае да следи борсовите индекси. На края на семестъра да се види кой най-правилно се е ориентирал в пазарната обстановка. Данните са реални от съответните борси избрани за пазар на тези активи, а всички покупки и продажби да са фиктивни в нещо като дневник.

Много важно също е да има правилна професионална насоченост. Това започва още от училище и трябва да се провеждат разговори с учениците. Да им се изнасят презентации с възможностите пред всяка професия. В САЩ има съветници, които преглеждат досиетата на всеки ученик, провеждат разговори и дават предложение за кариерно развитие, което би било най-подходящо. Такъв индивидуален подход може да се приложи в нашата образователна система. Проблем е, че бъдещите студенти не са правилно ориентирани, не знаят какво се изучава, нито имат представа каква ще е тяхната реализация след завършване. Много често действа ефекта на множеството. Така се претрупват с кандидати определени специалности, докато други остават с незаети места в университетите. Крайният резултат е голям брой недоволни студенти от това, което учат. Те са демотивирани и показват слаби резултати. Тук трябва да се спомене и мисленето, че трябва просто да има някаква диплома, пък каквато и ще да е тя. Това е грешно мислене, защото знанията и уменията, които си придобил, са за определена сфера. Ако няма да се реализираш там то все едно си на нивото на завършил средно образование и по-скоро няма предимства при намирането на работа.

Държавата също може да изиграе важна роля в преодоляването на този проблем. Изработването на различни програми за стимулиране на назначаването на малди работници би трябвало да ѝ е приоритет. Така младите ще бъдат задържани в България, фирмите ще получат различни облекчения или финансиране с което ще си намалят цената, което заплащат за труд, а младите- възможност за реализация. Подобна програма може да предложи финансиране в размер на, да кажем, 50% от минималната работна заплата за млади работници, завършили основно или висше образование и това им е първа работа. Или различни данъчни облекчения, както и поемане на осигуровките от държавата за определен период. Друга форма на спонсориране е заплащане на допълнителното обучение и квалификация за работа в различни фирми. Така фирмите ще имат стимул да търсят младежи. Но е нужно подобни програми да обхващат по-голяма част от контингента 15-24 години и в повече населени места. Проект „Реализация“ е добра инициатива, но обхваща едва 720 бенефициента от 4 града. Това е крайно недостатъчно.

Разбира се може да се предложат още други решения, но младежка безработица не е само сред завършилите висше учебно заведение. По определение тя е при лица между 15 и 24 години. Известна част от завършилите основно образование не влизат в университет. Те също се причисляват към младежката безработица, а там проблема е още по-осезаем. Липсата на висше образование е сериозна пречка при намирането на работа. Подобни мерки може да се приложат и сред учениците, но по-основно е нуждата от разясняване какви са ползите от по-високата степен на обучение. Да бъдат насърчени да продължат. Също така държавно финансиране за завършващите гимназии, които да са деца на социално слаби родители или въобще да се елиминира финансовият проблем, като пречка за висше образование. Също така в гимназиите има лоша професионална диференциация. Пример е гимназия в която се изучават правотокови схеми и други подобни. Това са ненужни и отпаднали вече професии за които търсенето е изключително слабо и реализацията на завършилите граничи с нула. Липсата на качествени преподаватели в гимназиите също е пречка, особено в по-малките населени места. Цялата структура на образованието в България се нуждае от реформа, модернизация. Трябва да се направи задълбочен анализ, планиране и реализация в по-дългосрочен период (необходим за голяма такава голяма реорганизация).

Основното образование се нуждае от млади и добре подготвени преподаватели, а това отново е цел, която може да се постави на висшето образование чрез правилно планиране. Всички настоящи учители трябва да имат компютърна грамотност, а програмата и методите да бъдат осъвременени. Например максималният брой ученици в един клас може да бъде ограничен на 24, защото в по-голям размер качеството на образование и усвояваният материал спада. Важно е също да се въведе точково-тестово външно оценяване за всички класове. Това ще осигури адекватно и безпристрастно годишно оценяване и ще даде реална представа за знанията, които има ученика. Това ще има важна роля при по нанатъшният подбор за класиране в университети. В момента оценяването е силно обективно и не отговаря на реалните знания. Пример за това са високите оценки в училища най-вече в по-малките населени места и реално постигнатите резултати от същите тях на матури и външно оценяване. Но при кандидастване във висше учебно заведение те се борят наравно с останалите с изкуствено завишените си оценки и така получават предимство пред положилите повече усилия и имащи знания и умения свои колеги. Важно е също и професионалното ориентиране, корто да започва още от средата на 11-ти клас и да продължи до средата на 12-ти клас, когато реално започва кандидат-студентската кампания с предварителните изпити в големите ВУЗ-ове.

Тук идва и нуждата от обществена отговорност и контрол над учениците и осъзнаването на родителската отговорност като основна част от възпитанието на подрастващото поколение. Въвеждането на електронни дневници, съобщаване на оценки и отсъствия с SMS на родителите, затягането на мерките в училищата, видео наблюдението на класните стаи и други подобни са от основна важност за подобряване на образованието в България. Висшите учебни заведения се нуждаят от добра основа, положена в училищата, за да могат да произвеждат подготвени кадри. Цялата система е един верижен процес от няколко основни звена и много допълващи такива.

Не е достатъчно само да се лекуват последствията, трябва превенция и контрол от самото начало – родителите да се грижат за възпитанието, училището да надгражда това и да дава знания и умения, а университетите, стъпили на здрава основа, да подготвят готови кадри според нуждите на икономиката и бизнеса. Това от което имаме нужда е цялостна стратегия, и то дългосрочна, за справяне с проблема наречен „младежка безработица“. Няма място за политически игри, обещания и машинации, трябва да се действа, но не просто да се дават пари за някакви работни места, които не са нъжни. Те ако бяха бизнеса щеше да ги е открил веднага. Принудително създадените такива са като социална помощ, която може да се дава и без младите да работят. Не, това от което имаме нужда е обучение, квалификация на засегнатите, стимулиране на бизнеса да наема млади работници, но само когато има нужда от такива места, а не принудително, и сериозна реформа в образователната система.

Личното ми мнение е, че този тежък социален и икономически проблем може да бъде ограничен, но е нужно много работа. Няма идеална система, не може да се сведе до нула младежката безработица, но може да се ограничи до едно приемливо равнище. Проблемите са много и от различно естество и единственият начин за преодоляването им е комплексната работа в тази насока. Не може парче по парче, „на час по лъжичка“. И трябва да се действа бързо, защото отново сме в опашката на Европа. Ползите от намаляването биха били повече млади, останали в България, повишен БВП и други макроикономически показатели, подобрен пазар на труда, възможност за реализация и други. От това печели България, печелят младите, печели бизнеса. Личният ми опит показва колко е важно практическото обучение и правилната насоченост в избора на сфера за реализация и обучение и се надявам все повече колеги да осъзнаят това и до моето завършване положението поне малко да се е подобрило.

Ангел Красимиров Стефанов

Реклама